Да обичаме или да мразим – това е въпросът

Като човек айляк, обичам много да чета – навсякъде, където, каквото ми попадне… Има четива, които на един дъх ги поглъщам, а други, колкото и да се напрягам, не мога да уловя тънката нишка на повествованието. Затова, предпочитам особено кратките разкази, от които е  много по-лесно да се извлече есенцията.

Става въпрос за циганите, които за благозвучие предпочитам да ги наричам роми. Хем спазвам при това и Етичния Кодекс на страните-членки на ЕС. Тези дни попаднах на една мисъл, която бързам да споделя с вас и заедно да разтълкуваме. За съжаление, поради старческа деменция не помня вече нито имена на автори, нито  заглавия на статии, но ще се опитам да я възпроизведа по смисъл: „Не съм длъжен да обичам никого, колкото и да се опитват да ми вменяват това като мое  задължение”. Семпла мисъл, която провокира много дълбоки размисли.

Откъде-накъде аз съм длъжен да обичам този или онзи? Няма нито юридически нито морални норми, които да ме задължават за подобно поведение. Насила хубост не става! За да ми стане някой симпатичен, а впоследствие и да го обикна, следва да отговаря на няколко много важни условия:

•    Да поддържа лична хигиена и да не е преносител на заразни болести по въздушно-капков път.  Да носи чисти дрехи, но не и екстравагантни, да няма татуировки и обеци по носа и ушите;
•    Да съответства горе-долу на моето интелектуално ниво и да имаме някакви общи интереси;
•    Да не му липсват първите седем годинки от възпитанието и да може да общува като нормален човек, а не да ми се прави на велик;
•    Да има чисто съдебно минало и да няма криминални наклонности;
•    Да бъде добронамерен към мен – както аз към него;
•    Да бъде широко скроен, да обича хумора, както и да не се сърди като  малко дете ако някой се пошегува с него.

Французите имат една много точна дума – indispensable, която в буквален превод означава изключително важно и необходимо, т.е. неподлежащо на обсъждане.

Това са само основните критерии, по които оценявам всеки един човек и никой не може да ме упрекне в дискриминация, расизъм, ксенофобия, мизантропия, егоизъм и каквото друго си поиска. Приемам ги като аксиоми, еднакво валидни както за мен към заобикалящото  ме общество, така и обратното.

На думи всеки може да бъде хуманист, алтруист и…други все хубави епитети  да си припише, но когато Съдбата му поднесе неприятна изненада и стане жертва на престъпление с доказан ромски извършител, тогава друга песен ще ми  запее… Какво значение има ако в една етническа група от 1 000 нейни представители 10 не са генетично обременени? Това променя ли ни представата за тях? Щом като те не искат да се интегрират с нас, аз пък въобще нямам желание да се интегрирам с тях. Нека си стоят там в гетото и да не хленчат постоянно, че държавата не полага грижи за тях. И  без друго се чувствам дискриминиран по отношение на социалната политика на всички досегашни правителства. Всяка жаба да си знае гьола и  мястото в него.

Положих доста усилия да установя добросъседски отношения с един такъв представител, хем от известен сарафски клан, но в крайна сметка не се получи. Даже се занимавах и с неговата дъщеря да я науча на четмо и писмо и на компютърна грамотност. Едва на 13 години внезапно забременя и се омъжи. Как се променят тия вековно наслоени „традиции” и се стопява разликата между тях и нас? Ако някой знае някакъв начин, нека го сподели тук, в този открит за всякакви дискусии форум. Благодаря за вниманието, което ми отделихте.

Не случайно казват, че музиката е универсалното средство за общуване между хората и медиатор и при най-заплетените човешки истории. Предлагам ви да чуете едно много популярно изпълнение от близкото минало: