Моите интервюта

Със скромността си парадират само 
тези, които нямат други качества

Тази мисъл, припомнена ми от един скъп за мен приятел ми даде смелост да внеса някои допълнителни щрихи към моето, иначе съвсем обикновено битие на средностатистически българин.

Както е добре известно, животът непрекъснато ни подлага на изпитания и трябва понякога дори ежедневно да се доказваме за това, към което се стремим. Освен ако си нямате някой „активен борец” в рода, мамче като Делянчо, бащица депутат, или заможен роднина тук или в Америка, в краен случай – вуйчо владика. Та поради тези обстоятелства, без да мога да се похваля поне с един от знатна рода, налагаше се да извървя целия трънлив път до ден  днешен. И един от способите за проверка на нашата пригодност е провеждането на събеседване чрез методите и формите на познатото ви интервю. Ще карам подред в хронологичен порядък:

Интервю №1
Бях още съвсем невръстно дете, когато един ден ми звънна на вратата моят приятел Ицо и ми каза ухилен, че е попаднал на обява на площада в махалата, от която ставало ясно че се търсят работници за почистване на кочина срещу добро възнаграждение. Тъкмо ни трябваха джобни пари за през лятото и затова без да се замисляме, отправихме се пеша от кв. „Захарна фабрика” до село Филиповци. Посрещна ни един червендалест чичко, досущ като карикатура на кулак от онова време. Разпита ни какви сме, що сме, знаят ли родителите ни къде сме и след като получи изчерпателни отговори, махна с ръка и великодушно предложи още от същия ден да започнем работа. За 3-4 дни свършихме работата, газейки в лайната, със запушени носове от непоносимата смрад и накрая всичко светна и заприлича на родилен дом. Вече потривахме ръце как богато ще бъдем възнаградени за положения труд. Оказа се, че нямал пари в момента и ха днес, ха утре, мина цял месец. Така и не получихме стотинка. Поне да бяхме приели лимонадата, която ни предлагаше… Получихме урок за цял живот!

Интервю №2
Минаха няколко години без тестове и интервюта. Един ден, тъкмо беше паднал първият сняг, аз и мои съученици се замеряхме със снежни топки в двора на училището. За беля, една от тях удари джама на директора (бивш възпитател в ТВУ), показа се отвътре и с пръст ни посочи да се качим в неговия кабинет. Моментално ни изстинаха усмивките и безпрекословно се подчинихме на заповедта му. Започна да ни интервюира един по един. Как не ви е срам! Ти, бе – какво работят родителите ти – обърна се той към първия от редичката. Ами… татко е обущар, а майка е продавачка в „Плод и зеленчук” – каза първият. Ами ти бе, сополанко? Стругар и чистачка в детска градина – отговори вторият. И останалите дадоха подобни отговори, споменавайки все „знатни” професии, в т.ч. и аз. Дойде ред на последния. Я да те чуем и теб, нехранимайко! Ми… тате е училищен инспектор, а мама е домакиня – рече другарчето ни. Абе, момчета, бива ли да сте толкова палави? Марш навън и внимавайте пак да не уцелите моя прозорец! Прекрасен житейски урок.

Интервю №3
Разхождахме се трима приятели в Западния парк преди свечеряване. Отсреща се зададе един бая едър, валчест милиционер и след като го подминахме, казах на компанията, че ми прилича на свиня с тези очилца. Тоя пък се оказа с много добре развит слух и след като вече бяхме на 5 крачки от него, спря се и ни заповяда да се върнем, държейки едната си ръка върху кобура. Интервюто започна по следния начин: Кой каза с очилата? Ще ви избия като пилци, мамицата ви – с тон нетърпящ възражение. Хъката-мъката, единият от нашата групичка ме посочи с пръст. След което фатмакът замахна към лицето ми и в последния момент отклони удара в стомаха ми. Гък не можах да кажа. Хубав урок и ефикасен начин да се разделиш с „приятел”, нали?

Интервю №4
В девети клас реших да се пробвам в областта на театралното изкуство. Дойде някакъв артист от самодеен театър и започна да интервюира всички желаещи да се запишат за участие в училищната постановка „Докторът” по едноименната книга на Бранислав Нушич. На кастинга, на мен се падна да рецитирам „На прощаване” от Христо Ботев. Дотук добре – каза ми театралът. А можеш ли да пееш и да танцуваш? Тц… – отговорих аз. Когато се научиш, заповядай отново на прослушване – с едва доловима ирония ми каза той. Така се простих с кариерата на голям артист. Затова реших да се запиша в клуба на ДОСО за парашутист. Оказа се че там вече някои други “парашутисти” са ме изпреварили и запълнили бройката.

Интервю №5
Преди да удари последният училищен звънец, вече абитуриент, географичката, на която бях любимец по незнайни за мен причини, ме извика в учителската стая за да си поговорим, демек да ме интервюира: Омбре, ще продължаваш ли образованието си? Ами да, разбира се, придобил вече някакво самочувствие на човек, който не зависи от никакви даскали. Смятам да запиша електроинженерство в МЕИ и евентуално „Външна търговия” в ВИИ „К. Маркс”. Откажи се – сряза ме тя. Там кандидатстват само децата на родители от лъв нагоре… Това ме амбицира, тъй като имах добра езикова подготовка и се представих много успешно на изпитите и взе, че стана. Разказът ми се проточи твърде дълго, затова ще оставя нещо и за утрешния ден.

To be continued…

Преди да стигна до втората част на мемоарите си, в които ще ви разкажа за моя път към висшето общество :), чуйте една песен от незабравимия Луис Армстронг:

All rights reserved

Advertisements

About Hombre

Nothing especially to excite your soul and heart...
Gallery | This entry was posted in Автопортрет and tagged . Bookmark the permalink.

29 Responses to Моите интервюта

  1. aman be says:

    Един музикален отговор. Отново Сачмо:

  2. Homo faber says:

    Да, вълнува се сърцето за пътя, битките, победите и загубите…:)

  3. Тракиец says:

    Добре е, че помниш уроците си. Вече съм ги забравил, а са и толкова много. Помня само дядо си, Бог да го прости, който ми казваше ” Сине, на този свят има два типа хора – коне и ездачи. Колкото и калпав ездач да си, винаги ще можеш да яздиш най-добрия кон!!!

  4. Homo faber says:

    Но има и друга поговорка: “Какъвто ездачът, такъв и конят” :)!

    • Homoerect says:

      Не разбирам… разберете се! 🙂

      • Homo faber says:

        Нема защо, друже, но твоят отговор, Еректусе е малко в стил “Бай Тепавичаров”, нали :)!

        • Homoerect says:

          Е па, от конье не разбирам… оти да те лажа? 🙂

          • Homo faber says:

            Обаче, от ездачи разбираш… хеле пък от ездачки…:) Душата им с памук я вадиш…! 😉

          • Homoerect says:

            Не позна, Фабер! Аз съм ездачът, а кобилките са други… Същото е като да шофиргаш кола, без да знаеш какво има под капака на двигателя й.

  5. Homo faber says:

    Да, така е, Еректусе, но понякога требе немедленно да се качиш на колата и “шофиргаш”!!!

    • Homoerect says:

      На необяздени кобилки не се качвам! 🙂

      • Homo faber says:

        Ха ха ха, там е майсторлъка – да обяздиш, да “шофиргаш”, да научиш обекта да движи по твою маниер…:)!!!

  6. Juliapulia says:

    Тъй тъй хубаво си хортувате … язе искам да знам истории, в които Мосю си бил интервюиращ 😛

    • Homoerect says:

      Юлке, предпочитам на живо да ти ги разказвам, когато донесеш питката у наше село… 🙂

      • Juliapulia says:

        Добре, ще запомня … или ще си записвам 🙂

        • Homoerect says:

          Не пропускай утре продължението на интервютата. Там съм направил някои отметки относно качеството ми на интервюиращ…

          • Juliapulia says:

            А, добре. А ти утре се готви за участие в моя блог 🙂

          • Homoerect says:

            ОК! Ти само ми подскажи твоята тема, за да се подготвя добре с коментара. 🙂

  7. генек says:

    Казано направо – животът е сурав и курав, както викат по нашия край…
    Добри учители в живота си имал…

  8. aman be says:

    А иначе – “моите университети”, но не по Горки. 🙂
    Убедил съм се от личен опит и наблюдения, че колкото по-рано човек мине през “стъргата”, толкова по-добре за него в бъдещия му живот. Погледнете още при първокласниците каква разлика между “градинарчетата” и децата, които довчера са били “хванати за полата на баба си/майка си”.

    • Homoerect says:

      Така е! Но не мога да набия в главата на буля Хомовица да не виси постоянно над главата на внучката и да я остави да бъде по-самостоятелна!

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s