За „бакшишите” и още нещо…

Темата, която искам да засегна е до болка позната на всеки, който живее в което и да е по-голямо населено място в България. Конкретен импулс да се върна на нея е повествованието на един колега-блогър, който в цяла поредица публикации я разглежда от позицията на участник в събитията. Веднага трябва да отбележа, че по акъл и образование не мога да се меря с него, поради което ще направя само плах опит да го допълня.

Става дума за така наречените „бакшиши”, в която категория включвам: таксиджии, келнери, бензинджии, митничари,  представители на контролните и разрешителни органи и още много други. Който ми каже, че не му се е случвало да направи подарък на някое от тези лица – или няма да е честен спрямо мен, или е беден като църковна мишка. Тук трябва да направим едно разграничение:

• когато „доброволно” си плащаме за вече извършена услуга, с оглед и в бъдеще да разчитаме на добро обслужване, и
• когато за да я получим, трябва предварително да си „шарим” на лицето, от което зависи това да се случи.

На втория, широко разпространен modus vivendi (начин на живот), няма да се спирам – достатъчно е да зададете в „Гугъл” въпрос «Корупцията в България». На първо време ви препоръчвам да прочетете статията «България е сред първите по корупция в ЕС, констатира Брюксел»

Ще се спра по-обстойно на първата категория трудещи се.

Казват, че няма срамен вид труд, но дали е така, ако подходим от определени строго научни критерии. Съдейки от разказа на споменатия от мен колега, макар и с две висши образования, бил е принуден да работи допълнително като нощен пазач, а едва сега разбирам, че и като таксист (така не звучи като обидна квалификация). Още повече, че е трябвало да изплаща заем за строеж на нов апартамент. Дотук нищо лошо, освен че не е имал никога през живота си свидетелство за правоуправление на МПС. Но нека поставим лупата над тези, на които основната професия е таксиметров шофьор. Признавам, че на упражняващите този вид труд не им е никак лесно, свързан е с много рискове и нервно напрежение, водещи до по-бърза физическа и психическа амортизация на тялото и душата, особено в по-големите градове в страната ни.

Според мен, основният мотив да се насочат към този вид труд е свързан със желанието за бързо забогатяване. Познавам лично такива хора, които са преминали целия този цикъл: от таксиметрови шофьори, келнери и бармани, бензинджии, а в момента са баш-майстори, по-известни като „чукче-левче”. За тях най-важният стимул е максималната печалба, независимо от качеството на предоставяната услуга и без никакви скрупули или морални задръжки. Винаги са готови да се аргументират със световната икономическа и финансова криза, в частност с поскъпването на живота у нас. Често съм ставал неволен слушател колко зле платен е техният труд. А, нас пенсионерите пита ли ни някой как живеем и откъде можем да компенсираме все по-снижаващия ни се жизнен стандарт? Сега, пред Великден ни пуснаха еднократно един бонус, според размера на пенсията, но той достатъчен ли е за задоволяване на нашите потребности от жизнено важни стоки и услуги?

Май се отплеснах, но да продължа по-нататък. Първо, да видим състоянието на основното оръдие на труда на таксистите. Не са много колите, които са първа младост и в добро техническо състояние, гарантиращо безопасността на пътниците в него. Не стига това, ами се готви нова поправка в закона, според която за целта може да се използват всякакви возила, произведени преди 15 години. Едно е за лични цели употребата на такова МПС, друго е да качваш непознати пътници в него, които си нямат хал хабер какво може да им се случи. Да не говорим за чистотата вътре в колите и носещите се миризми от самия шофьор и предишните клиенти, които е возил. Може ли да се довериш на човек, който е брадясал, недоизкъпан и на всичко отгоре по анцуг или друго съвсем неглиже облекло? Напоследък ми се наложи на два-три пъти да ползвам техните услуги и на пиацата съзирам доста мургави физиономии. Случайно или не – възниква въпросът как са се сдобили с шофьорска тапия, при положение, че мнозина от тях едва ли са успели да завършат дори трети клас основно образование.

Както правилно е отбелязал колегата в неделния епизод на своето повествование – между клиента и доставчика на блага трябва да има равнопоставеност. Тоест – това, което той очаква да получи, би следвало да съответства на онова, което е предоставил. Винаги изпитвам дълбока вътрешна борба, когато трябва да дам бакшиш. От една страна сам се поставям в унизително положение, с ясното съзнание, че едва ли ще ми се наложи да ползвам услугите на същия човек, а от друга – поради неудовлетвореност от качеството на услугата. Само като пример ще дам един случай от преди една седмица. След като бях доставен невредим на желания от мен адрес, побързах да му кажа да задържи 1 лев от рестото. Започна да рови из джобовете си и накрая успя да събере ресто с 1,50 лв. по-малко. Видимо остана недоволен от бакшиша и затова не благоволи да слезе от колата и да ми подаде багажа. Наложи се да мина на самообслужване, за което ако знаех предварително, нямаше да му оставя и стотинка!

В другите страни е прието, специално в ресторантите, да се вписва в сметката процент от стойността на консумацията. В една Япония, където никога не съм бил досега, чул съм от няколко мои познати, които са били на работа там, че бакшишът не е познат като форма на материално стимулиране. Де да можеше и у нас да стане така! Ама надали ще доживеят да го видят и нашите внуци… Както аз до ден днешен не съм получавал и стотинка за положения от мен общественополезен труд и съм оцелял, така искам и останалите работещи да разчитат само на полагащото им се трудово възнаграждение по договор.

Ще завърша с една латинска сентенция: “Absit invidia verbo”. – Да не ме съдят за тези слова. Написаното е въз основа на това, което съм видял и чул.

П.П. Ако не ви харесва думичката бакшиш, която има ориeнталски корен, може да я замените с по-благозвучната френска pourboire – в буквален превод “за пиене”.

Следва една песен, която всеки очаква от мен да чуе: