Малкият “петък” – XXXV

Вече не очаквам някой от вас да представи свое произведение (освен двама, които познавам), но това не ви пречи да предложите в Литературния форум някой интересен разказ, есе или каквото щете друго да го наречете, от друг класик като мен, стига да отговаря на високите художествени критерии. Отново ще прибягна до помощта на известния  писател и поет Khagan:

Жабешки неволи

Решила жабата да пътешества. Свят да види. Излязла от гьола и не направила и десетина скока изведнъж попаднала в дълбока яма. Толкова дълбока, че колкото и пъти да се опитвала да излезе от нея все завършвало с неуспех.

– Ох, горката аз, какво зло ми се случи. Нима много исках от този живот, та ми се случи това!? Аз, която винаги съм вярвала във Всевишния, сега чакам в това мрачно място своята смърт. Не мога да разбера, защо аз!? Може би Боговете така са отредили!? И всъщност има ли изобщо богове!? И ако има, то те са несправедливи и жестоки, щом ме оставят така да загина. Та тук ще изсъхна от прегряване. Ще се превърна в ужасяващо грозна мумия. След време с мен ще плашат децата навярно. Ох, нещастната аз!
Дълго се вайкала жабата, плачела и проклинала всички богове и богини, съдби и късмети и изобщо всичко свързано с житейският живот на една жаба. Така изминали много часове. Все пак малкото влага в ямата били достатъчни, за да поддържат крехкият й живот. Но докога? След дълго обмисляне решила, че е най-добре да вика за помощ. После се отказала, защото това щяло да привлече змията или някой щъркел. Да мълчи също не било решение, защото така никой не би узнал за нейното нещастие и не би й помогнал.
– Ако ще се мре, по-добре е да викам за помощ. Змията или щъркелът ще ме погълнат за секунди, а така ще издъхна след дълги мъчения.
И започнала да вика. Викала, викала, но никой не чул пискливият й гласец. Отчаяна и уморена, тя се свила в единият ъгъл в очакване на смъртта.
На свечеряване внезапно земята се разтресла.
– Господи, сега пък земетресение! Какво ли още ме очаква!? Малко ли ми беше, че паднах в ямата, ами сега и ще ме затрупа жива. Има ли какво още да видят моите очи!?
И затворила очи в очакване на Смъртта. Но тъй като Смъртта не идвала решила да отвори едното си око, за да види какво става. Първото нещо, което видяла било хобота на огромен слон.
– Да, сега знам, че ще умра стъпкана, а не от жажда и глад. Поне няма да изсъхна, а и смъртта ще бъде краткотрайна. Стъпкана. Господи, защо си толкова жесток!? Нима не можеш да направиш така, че поне да умра красива!? Защо ще трябва да приличам на говеждо лайно – сплескана и миризлива!?
Изведнъж върху нея се изсипал дъжд.
– Не, това не е дъжд! Слонът пикае! Ужас! Ох, задушавам се! Отвратително същество! Как може да си такъв простак! Махай се от тук, гаден дебел слон! Помогнете, давя се!
А слонът изобщо не чувал жалбите на жабата и най-спокойно си продължавал очистителните си дейности. А те нямали свършване и бързо, бързо ямата се напълнила. Жабата изскочила от нея и радостно заподскачала.
– Благодаря ти Господи, че ми прати слона и извинявай за онова, което казах за теб в ямата. Благодаря ти слонче и извинявай за думите ми. Бях малко разстроена.
Надали слонът чул нейните думи, защото бавно продължил по своят път. Не съм сигурен дали и Господ я чул, но най-важното бе, че спасената жаба радостна заподскачала към близкият гьол.

Когато неволята внезапно ни обземе,
готови сме и с Бог да се разправим.
Но дойде ли за нас щастливо време
все случва се така – да го забравим.

*****

Тази притча прилича малко на

 Притчата за врабчето:

Зима. Студ. Едно врабче си седяло на един клон полуумряло от студ. В един момент съвсем замръзнало и паднало на земята. Наблизо минала една крава и се изсрала върху него. От топлината на лайното, то се съживило и почнало весело да чурулика. Точно в този момент една лисица го чула, дошла, бръкнала в лайното, изтръскала го, и го изяла.

Какви са изводите ?

1. Не всеки, който ти се изсира, ти мисли злото.
2. Не всеки, който те вади от лайната, ти мисли доброто.
3. Когато си затънал в лайната, не чуруликай!

Не се колебайте и заредете Тепавицата с всичко онова, което прецените, че си   заслужава. Предварително ви благодаря!

По план съм предвидил една приказна песен. Дано да ви се хареса:

Advertisements

About Hombre

Nothing especially to excite your soul and heart...
Gallery | This entry was posted in Литература, Музика and tagged , . Bookmark the permalink.

14 Responses to Малкият “петък” – XXXV

  1. Pasi says:

    Мистър Гаф
    Мистър Гаф е под обстрел.
    Пак в интриги е оплел.
    Покрай него всички ние,
    в срам затъваме до шия.

    За протеста – вдъхновител
    на калинките – хранител.
    В Колорадски планини,
    „щастлифт” Пантофа, може би…
    Паси, 14.10.2014

    • Hombre says:

      Благодаря, Паси! Вече си включен в конкурса “Млад, талантлив, умен и красив”! 🙂

  2. Винаги съм харесвал басните. Някак успокояващи са, имат терапевтичен ефект, ако щеш… А тук имаме две диаметрално противоположни – тъпата жаба оцелява въпреки глупостта си, а малоумното врабче бива изядено точно поради това, че е зле с акъла… Лично моят извод е, че всеки трябва да прави каквото му идва отвътре, пък Вселената решава как ще се получат нещата. Дали ще ни правят златен дъжд, за да се спасим от ямата или ще ни осерат, а после и изядат зависи колкото от усилията ни, толкова и от шанса в живота. И не му вярвайте на оня Мърфи – в живота се случват и готини гадости – като оная на напиканата жаба например…
    За обогатяване на Тепавицата, пращам и аз едно свое произведение:
    Гупи вратарчето

  3. Hombre says:

    Бреййй… кво щастие ме е споходило! Торлако ниедень, ти немаш ли си друга работа, та се завираш по третокласни сайтове? Все пак, благодарско за честта, която си ми оказал! 😛

    • Не мом да сфанем коги съм казал, че сайто ти е третокласен, чичо Омбре… И не знам къв ти е случаю, чесну

      • Hombre says:

        Стояне, ти не си го казал – аз го казвам. Доволен ли си! Къде ще се меря с такъв исполин като тебе?!
        Прояви малко чувство за хумор! 🙂

  4. генек says:

    Малко за село, за хората, за овцете и овчарите – от ранните ми мемоари /в сайта, “Свободен полет”/
    Борован…
    Там имаше две къщи. Голямата, „новата”, и старата.

    Старата беше типична селска къща. Кирпичена. С мазе, което зимно време си беше хладилник. Още дедите ми изкопали яма – метър радиус, половин дълбока. И като сложиш нещо в нея – след два часа е студено, а до сутринта ледено.

    Не знам защо, но така си беше. Баба ми го използваше по предназначението за храни, а дядо ми си слагаше биричката.

    Виното беше в бурето до стената /каменна, зидана/, а до сами вратата, на удобното място – две качета. Със сирене и за зелето.

    Сирене правехме доста.

    Имахме овце, а собствениците им се бяха събрали в своеобразна кооперация.

    Нали тогава имаше трудодни, не беше лесно да се отсъства. И като почне пашата, овцете се извеждаха от един – толкова дни, колкото овце има.

    Примерно – десет овце, пет дни…Примерно, казвам – че не помня вече.

    Та ходехме с дядо ми и пасяхме овцете. Цял ден по тях, на обяд пладнина под някое дърво, после ги прибирахме.

    И в дните, когато си овчар, ти доиш всички овце.

    Логично – всичкото мляко вземаш, подсирваш, не си играеш на дребно всяка вечер.

    Е, някои искаха вечерно време мляко, ама си го плащаха. Знаеха, че тия дни овцете им не са „техни”.

    Като малък подкарвах /в наше село викат „покарвах”/ овцете.Те са в голямата кошара, нейде 200 броя, тя е разделена на две, плет с леса /както викат в Борован/, преграждаща вратичката.

    И насочваш овцете към отвора, буташ лесата, следиш да минават една по една.

    По-сетне доех заедно с дядо ми, а брат ми покарваше.

    Та преди да се запозная с особеностите на женската анатомия, ръцете ми заемаха автоматично правилна постановка…Оппа! Увлякох се…

    Овцете зимата ги държахме в кошарата, до сами къщата. Старата, разбира се.

    Тя имаше два етажа, но формално. Всъщност, бяха две стаи. Едната на партера, другата над мазата. Но до нея се стигаше по пет стъпала.

    Лятно време дядо ми и баба ми спяха в долната стая.

    С отворена врата.

    Само някое куче ще мине, надникне и замине.

    Крадци?

    Ха!

    Ние спяхме на тавана, върху сеното. А зад стената му беше другият таван – с книгите.

    Що книги намерихме там…Често го споменавам в сайта си, в разказите за книги.

    Гредоред, движехме се бавно и полека, че да не се изтърсим, пълно с паяжини, прах и документи, снимки, книги…

    Братът на дядо ми е бил учител, даже в Македония 1942 година е преподавал, та имаше доста запазени книги.

    Майка ми разправя как лятно време ходел наред с всички на жътва и поръчвал на своята майка – демек, далечната ми и позната само от една снимка баба Въла, да му вземе вестник.

    Пък тя взела веднъж, на другия ден нямало.

    И му обяснила: „Ми то, Филипе, така не може – днес вестник, утре вестник…Имаш един вече, чети си там…”

    • Hombre says:

      Генек, от разказа ти разбрах, че едно време си си живял като Симеончо… 🙂

    • Светла Павлова says:

      Генек все едно описва селото и родната къща на Павлов. Сиренето беше с неповторим вкус! За съжаление и свекървата, и свекърът отдавна не са между живите и вече няма кой да ни направи от онова сиренце.

      • Hombre says:

        Милата ми Светла! Все чека некой нещо да й направи… Жено, я запретвай ръкави и земи поне да замесиш една хубава погача за др. Павлов! 🙂

  5. Светла Павлова says:

    За събота съм му обещала мекИчки. А за чекането – не позна.

    • Hombre says:

      Тю, бреее… Па земи речи поне един път: “Омбре, прав си. Ше зема да се пОправа…”

  6. Светла Павлова says:

    Па оти ти не речеш, че я съм права, а ти си крив? ЗЕми ти се пОправи! 😛

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s