Хубава си, моя горо

Напоследък, като че ли ли само лоши новини ви сервирам, Бързам да се оправдая – не съм аз виновен, а тези  които ни управляват и хищнически разграбват природните богатства на България.

Надникнах в Уикито и останах изумен от това, което пише там: Горско стопанство в България. Станала е някаква грешка. Жив свидетел съм как у наше село, в подножието на Средна гора масово се изсичат дървета. Такава сеч не е имало дори и по  времето на турското робство! Навъдиха се някакви предприемчиви българи (чиято народност поставям под съмнение), които от обикновени шофьори, келнери, дърводелци, днес въртят милиони от бизнеса с дървесина. Уважавам всяка една професия, когато човек си изкарва хляба с честен труд, но когато сегашни полуграмотници се разпореждат с народното богатство и се държат като паши – това не  мога да го преживея. Дървената мафия е пуснала пипалата си из цялата страна, посягат не само на  девствените ни  гори, но и на дърветата в парковете, които уж са защитени от закона. По цялата верига – от горския стражар, до високите етажи на властта корупцията върви с пълна сила. Разполагам с данни от първа ръка колко ТИР-а куб. метри дървесина са изнесени само за Гърция. Благодарение на алчните ни „бизнесмени” хитрите гърци изкупиха на безценица ценен дървен материал и неговите производни във вид на дървени въглища. Който е посещавал Гърция е видял особено в южната част на страната какви голи чукари има край пътя. В скоро време и ние ще се превърнем като тях ако не бъдат предприети строги и ефикасни мерки за пресичане вандалската сеч в нашите гори.  За целта е необходим пълен контрол – по цялото трасе от горските масиви та чак до границата с южните ни съседи. По презумпция всички гранични полицаи и митничари са замесени в този износ.

По лични мои наблюдения горските площи над селото вече тук таме са изпъстрени с петна от изсъхнали дървета.  Дали е случайно или не, трудно е да се каже, но не изключвам дори да са предвестник на настъпваща екологическа катастрофа. Не е случаен и фактът, че в двора на един нов собственик на имот, където имаше вековен чинар, вече е напълно обезлистен и е започнал да съхне. Не изключвам да е наторен с нафта или друго химическо вещество, за да не му пречи на имота. Дърво, на което трима души не можеха да обгърнат ствола му.

Между впрочем жена ми има в наследство половин или един декар гора, която така и не е разбрала къде се намира и дали е останало читаво дърво в нея.

И нещо твърде важно да не пропусна: дървената мафия създаде поминък на ромите наемайки ги като дървосекачи чак от пазарджишко, настанявайки ги в бившия селскостопански двор. Селото ни се напълни с мургави пришълци, които вече са окупирали и местния парк, където човек да го е страх да изпие и една вода от чешмата. Надойдоха с каруците и малките си чавета и вече се чувстват като господари на своя територия.  А селото продължава да се обезлюдява. Вчера отново би камбаната на черквата за поредния покойник.

Нека не забравяме, че горите не само  носят наслада за душата с красотата си, но са и белите  дробове за всяко живо същество. Да предположим, че всяко едно домакинство в селските райони изразходва годишно 10-15 кубика дърва за огрев, че и повече, пита се в задачката след колко години България ще се превърне в пустиня.

Докога ще продължи това безумие и няма ли най-накрая да се намери един грамотен, честен и некорумпиран министър-председател, който да въведе ред в държавата ни.

За финал, да си припомним една хубава българска народна песен:

 

Advertisements

About Hombre

Nothing especially to excite your soul and heart...
Gallery | This entry was posted in Материално-финансово състояние, У нас and tagged , . Bookmark the permalink.

10 Responses to Хубава си, моя горо

  1. aman11be says:

    На последния ти, а и на всички зададени въпроси, отговарям кратко, ясно и еднозначно – тц! Докато политиката е атрактивен начин за забогатяване на разни лузъри, няма как да се случи това чудо невиждано – грамотен, честен и некорумпиран (не само) министър-председател.

    • Hombre says:

      Ти пък, Амане! От кога си станал такъв песимист? Нали знаеш, че надеждата умира последна…

    • Homo faber says:

      Или, както простичко го е казал народа: “Надвих си на масрафа”.

      • Hombre says:

        Фабер, Фабер!
        Ти ярко пак пламтиш, ти пак туптиш!
        Ти пак си огнено сърце
        и с ясна пурпурна усмивка бдиш
        над братски стиснати ръце.

  2. Homo faber says:

    Тц, тц, тц, води ни Данко, пардон Омбре!
    Вдигни високо горящото си сърце и освети с него пътя на хората!

    Горящото сърце на Данко – Максим Горки

    Имаше в старо време на земята едно племе, чиито табори бяха обкръжени от три страни с непроходими гори, а от четвътрата – със степ. Весели, силни и смели хора бяха те. И настъпи веднъж тежко време: дойдоха отнякъде други племена и изгониха първите вдън-горите. Там имаше блата и мрак, защото гората беше стара и клоните и тъй гъсто се бяха преплели, че през тях не се виждаше небето и лъчите на слънцето едва можеха да си пробият път до блатата през гъстите листа. Но когато слънчевите лъчи падаха върху водата на блатата, оттам се издигаше смрад и от тоя смрад хората гинеха един след друг.

    Тогава жените и децата на това племе почнаха да плачат, а бащите се замислиха и потънаха в скръб. Трябваше да излязът от тая гора и затова имаше два пътя: – единият – назад, там бяха силните и зли врагове, другият – напред, там се възпряваха великаните-дървеса, прегърнали се плътно един друг със своите могъщи клони и забили възлести корени дълбико в лепкавата тиня на блатата.

    Тия каменни дървеса се възправяха денем мълчеливо и неподвижно в сивата дрезгавина, а вечер, когато пламваха огньовете, още по-плътно се приближаваха около хората. И винаги, денем и нощем, около тия хора имаше пръстен от дълбока тъмнина, който сякъш се готвеше да ги премаже, а пък те бяха свикнали със степния простор. А още по-странно биваше, когато вятърът шибаше върховете на дърветата и цялата гора бучеше глухо, сякъш се заканваше и пееше погребална песен над тия хора.

    Ала те бяха силни хора и биха могли да тръгнат на смъртен бой с ония, които веднъж ги бяха победили, но не можеха да умрат в боевете, защото имаха да оставят завети на поколенията и ако биха умрели, от живота биха изчезнали с тях и тия завети. И затова през дългите нощи под глухия шум на гората, в отровния смрад на блатата те седяха и мислеха.

    Ала нищо не изтощава телата и душите на хората така, както ги изтощават мъчителните мисли. И хората изнемощяха от мисли. . . Между тях се роди страх, който скова яките им ръце, от плача на жените над труповете на умрелите от отровния смрад и над съдбата на скованите от страх живи хора се роди ужас и страхливи думи почнаха да се чуват в гората, отначало несмели и тихи, а след това все по-високо и по-високо. . . Искаха вече да отидат при врага и да му дадат в дар своята свобода и вече уплашени от смъртта, не се страхуваха от робския живот. . . Ала в това време се яви Данко и сам спаси всички.

    Данко беше един от ония хора, млад красавец. Красивите хора са винаги смели. И той каза на другарите си:

    – Камък насред пътя не се маха с мислене. Който не върши нищо, от него нищо не става. Защо губим сили за мисли и скръб? Ставайте да тръгнем из гората, да минем през нея, защото тя ще има край – всичко в тоя свят има край! Да вървим!

    Хайде! Хайде! . . .

    Вгледаха се в него и видяха, че той е най-добър от всички, защото в очите му светеше много сила и жив огън.

    – Води ни! – казаха те.

    Тогава той ги поведе . . .

    Поведе ги Данко. Всички тръгнаха дружно след него – вярвяха в него. Труден беше пътят! Тъмно беше и на всяка крачка блатото разтваряше своята жадна пленясала уста и гълташе хората, а дървесата препречваха пътя като мощна стена. Клоните им се бяха преплели; корените се бяха изпънали като змии навсякъде и всяка стъпка струваше на ония хора много пот и кръв. Дълго вървяха те . . . Все по-гъста ставаше гората и все повече намаляваха силите им!

    И те почнаха да роптаят срещу Данко, като казваха, че той, млад и неопитен, напразно ги е повел нанякъде си. А той вървеше пред тях и беше бодър и светъл.

    Ала веднъж буря завилня над гората и дървесата зашепнаха глухо и страховито. И стана в гората тъй тъмно, сякъш там се бяха събрали наведнъж всичките нощи, които са минали, откак гората е била родена. Вървяха мъничките хора между големите дървеса сред страшния шум на мълниите, вървяха, а разлюлените великани-дървета скърцаха и гневни песни бучаха, а мълниите, летящи над върховете на гората, я осветяваха за миг със син, студен блясък и изчезваха тъй бързо, както се появяваха като плашеха хората. И дърветата, осветени от студения блясък на мълниите, изглеждаха живи, прострели своите корави дълги ръце, сплетени в гъста мрежа, сякъш се опитваха да спрат хората, които бягаха от плена на мрака. А из мрака на клоните нещо страшно, тъмно и студено, гледаше вървящите хора.

    Това беше труден път и уморени от него, хората паднаха духом. Но те се срамуваха да признаят безсилието си и озлобени и гневни, се нахвърляха срещу Данко, срещу човека, който вървеше начело. И почнаха да го укоряват, че не знае как да ги води – да, точно тъй!

    Те се спряха и под победния шум на гората, сред разтреперания мрак, почнаха уморени и зли да съдят Данко.

    – Ти – казаха те – си нищожен и вреден за нас човек! Ти ни поведе и измори и заради това ти ще загинеш!

    – Вие казахте: “Води ни!” и аз ви поведох! – извика Данко, като изпъна срещу тях гърдите си. – Аз имам мъжество да водя и затова ви поведох. А вие? Какво сторихте вие, за да си помогнете? Вие само вървяхте и не можехте да запазите силите си за по-дълъг път! Вие само вървяхте и вървяхте – като стадо овце!

    Ала тия думи ги разяриха още повече.

    – Ти ще умреш! Ти ще умреш! – ревяха те.

    А гората все така бучеше и бучеше, като пригласяше на техните викове, и мълниите разкъваха мрака на парцали. Данко гледаше ония, за които бе поел тоя труден път, и видя, че те са като зверове. Много хора се бяха изправяли около него, но по лицата им нямаше благородство и той не можеше да чака милост от тях. Тогава и в неговото сърце кипна негодувание, но от жалост към хората то угасна. Той обичаше хората и мислеше, че може би без него те ще загинат. И сърцето му пламна от огъня на желанието да ги спаси, да ги изведе на открит път и тогава в очите му блеснаха лъчите на оня могъщ пламък . . . А когато те видяха това, помислиха, че той е освирепял и затова очите му така ярко блестят, задебнаха като вълци, очаквайки, че той ще се бори с тях, и почнаха по-плътно да го обграждат за да могат по-лесно да го хванат и убият. А Данко вече разбра какво мислят и от това сърцето му още по-ярко пламна, защото тая тяхна мисъл роди у него скръб.

    А гората все така пееше своята мрачна песен и гърмът трещеше, и дъждът се изливаше . . .

    – Какво да направя за хората ? ! – извика по-силно от гръмотевицата Данко.

    И изведнъж той разкъса с ръце гръдта си и изтръгна от нея своето сърце и го издигна високо над главата си.

    То блестеше ярко като слънцето и по-силно от слънцето. И цялата гора млъкна, осветена от тоя факел на велика обич към хората, а тъмнината се пръсна от светлината му и там, вдън-гората, разтреперана падна плесенясалата паст на блатото.

    – Да вървим! – извика Данко и се втурна към своето място, дигна високо горящото си сърце и осветяваше с него пътя на хората.

    Очаровани, те се втурнаха подире му. Тогава гората отново зашумя, като разлюля учудено върховете си, но тоя шум бе заглушен от тропота на тичащите хора. Всички тичаха бързо и смело, увличани от чудесната гледка на горящото сърце. Загиваха и сега, но загиваха без оплаквания и сълзи. А Данко непрестанно вървеше напред и сърцето му непрестанно блестеше, блестеше!

    И ето че изведнъж гората отстъпи пред него, отстъпи и остана назад, гъста и мълчелива, а Данко и всички ония хора изведнъж потънаха в море от слънчев блясък и чист въздух, измит от дъжда. Бурята остана там, зад тях, над гората, а тука блестеше слънцето, въздишаше степта, искреше в брилянти от дъжд тревата и реката лещеше като злато . . . Беше вечер и от лъчите на залеза реката изглеждаше червена като кръвта, която бликаше на горяща струя от разкъсаната гръд на Данко.

    Хвърли поглед пред себе се към степната шир гордият и смел момък Данко, хвърли радостен поглед към свободната земя и се засмя гордо. А след това падна и умря.

    А хората, радостни и изпълнени с надежди, не забелязаха смъртта му и не видяха, че редом с трупа на Данко неговото смело сърце още гори. Само един предпазлив човек забеляза това и страхувайки се от нещо, стъпи с крак върху гордото сърце . . . И разсипано в искри, то угасна.

    • Hombre says:

      Фабер пак не си в синхрон с календара! Това, което си написал е за утре. Кажи нещо по същество за горите!

  3. Homo faber says:

    Омбре, в синхрон е написаното за твоето пулсиращо, трептящо сърце за хората..
    А за гората, сега… и тя прави фукарата!!!

  4. Homo faber says:

    Знаеш, разбираш, ама се праиш на интересен /таков си, знаят го посещаващите, заведението тук/.
    Има помощ за неразбиращите… намери си Разбирател!

    • Hombre says:

      На тая жега мозъкът ми се е размекнал. Не обичам да се напрегам излишно…

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s