Колонка на читателя

Едно уточнение искам да направя. Още никой не ми е писал по темата, която поставих на вашето внимание, но се надявам днес поне малко да предизвикам интерес у вас. Повод за това мое есе беше публикацията: „Плевнелиев: Ще направя всичко да изпратим комунизма в музея на миналото”. Четете внимателно коментарите под  нея. Ако не сте забелязали, през последните 26 години периодично се притопля една и съща манджа с различен привкус. Този път поводът е 1 февруари -„Ден на жертвите на комунизма в периода 1944 – 1989 г.” Искам правилно да бъда разбран – против всякакво насилие съм и изпитвам горест особено за невинните жертви през целия този период. Но ако върнем лентата още по-назад, ще видим, че има и други свидни жертви, паднали в борбата срещу фашизма у нас. Този път, с нелеката задача да ни разясни какво се е случило по онова време, се зае „независимата” и „безпристрастна” телевизионна журналистка Цветанка Ризова, която бе поканила за интервю  хора с определено десни идейно-политически възгледи. Неизменно целта е една и съща – да не се допусне по никакъв начин национално помирение и обществото ни да се отклонява от другите значително по-важни въпроси, свързани с физическото ни оцеляване като нация. Моята съвест е чиста и нямам основание да се срамувам от миналото си. Няма да допусна политически номади, които вървят след победителите, да стават мои морални съдници! За съжаление, в редовете на БКП/БСП имаше и има много кариеристи формиращи т.нар. “червена номенклатура”. Във всяко стадо си има мърша. Съвсем естествено е сред 1 млн. членска маса да има и такива, които като ББ съвсем не са се интересували от партията, в която са членували, а единствено от своето лично благо. Как още не се е сетил някой да натирим тези червенотиквеничета и на тяхно място да си  внесем сирийчета, афганистанчета, лезбийчета и останалите мигранти от категорията „бежанци”?

Съзнавам ясно, че не всеки споделя моите възгледи и убеждения, но ако се абстрахираме от емоционалните си пристрастия, може и да стигнем до някои общи заключения. Например, защо трябва непрекъснато да  вадим скелети от гардероба и да развяваме знамето на антикомунизма, да обявяваме лова на вещици за висша национална цел, а в същото време срамежливо да пропускаме имената на виновниците за жертвите в периода на монархофашизма. Не искам да ставам прокурор и да обвинявам нито едните, нито другите престъпници, отнели живота на хиляди българи само защото са вярвали и са се борили в името на някакви други идеи. Пак ще повторя – съжалявам за всяка жертва, независимо от това кой стои в дъното на терора срещу тях. От моето семейство и роднини няма засегнати както преди 9.IX.1944 г., така и след тази дата, до 10.XI.1989 г. За сметка на това, голяма част от българското население, особено малоимотните и безимотните заплатиха висока цена за извършения пладнешкия грабеж, под благовидното наименование „приватизация”, за разрушаването на родната промишленост и селско стопанство. Който се интересува от история, може да намери достатъчно факти и доказателства.

Ще бъда съвсем ясен и конкретен. Тези, които продължават да се опитват да ни настройват едни срещу други, буквално казано да ни зомбират, не го правят от никакви хуманни съображения. Те целят разбиване на имунната система на народа ни и трябва да си признаем, че донякъде успяват, защото разчитат на нашата наивност.

Бих искал да ви попитам кой печели от всичко това и докога  ще продължаваме да се мразим и да търсим отмъщение? Трябва ли да стигнем до братоубийствена гражданска война или масово да емигрираме в по-спокойни страни, където човек за човека е брат? Защо не се поучим от опита на страни като Испания или Гърция…?

Помислете  добре, като очаквам вашия честен отговор. Преди това, вместо хумор ви предлагам да прочетете следната статия: “Четиригодишният виц на президентската институция“.